Атанас Далчев


ХИЖИ

Прихлупените вехти хижи
              из крайнините на града,
стени с опадала мазилка
              като че с белези от струпеи,
врата раззината и черна
              и чер прозорец изпочупен -
о, тези вехти ниски хижи
              на бедността и на глада!


Там слънцето е огнен костер
              на знойна мъка и печал,
там никога не разлюлява
              камбани шеметният празник;
трудът е вечен и безплоден
              и бляновете са напразни,
макар нощта да е без сън и
              денят в година натежал.


Там не живеят нито хора
              и нито божии чеда,
но вятърът развява сенки,
              които сведени се движат,
и съсухрени лица се мяркат,
              дълбани от неспирна грижа,
и сякаш не лица, а маски
              със вечний образ на глада.


Там радостта е непозната
              и там смехът е чужденец,
и щастието не изгрява
              над тези покриви разбити:
под тях е безпределната радост
              понякога да бъдат сити
и за щастлив се смята само
              студеният и блед мъртвец.


Там небосводът е от пепел,
              от жарки въглища, от плам
и често дъжд и зли вихрушки
              стени и покриви разкъртват,
а мръсната земя излъхва
              подобно чер и древен жъртвеник
зловоние към небесата
              като молитвен тимиам.


1923 г.

библиотека | Атанас Далчев