Аз леко трепвам, чело сбърчил,
когато се покажеш ти
и твойто алено чадърче
над улицата разцъфти.

Ти с него приближи, любима,
облъхната от аромат,
и под небето му вземи ме,
сроди ме с чудния му свят.

За мен е то платно на кораб,
кубе и свод; и всеки път
със формата си до умора
напомня ми за твойта гръд.

И всеки път слухтя и стина:
сърцето ми ли бий, или
по опнатата му коприна
дъждът със капки трополи?

Червено в здрачината плава
като угасваща искра,
но и тогава озарява
лика ти с някаква зора.

Сред блясъци асфалтът чезне,
летим по него в полет луд
и сякаш в черните му бездни
се спущаме със парашут.

1962 г.

библиотека | Атанас Далчев